Певец на Добруджа, любовта и вярата - dobrich.utre.bg

Певец на Добруджа, любовта и вярата

16 септември 2018, 12:01 | dobrichUtre.bg
  • Снимка:
    Подиум

За романа „Обич и гняв” на Драгни Драгнев

„Това е моята земя и моята родина, за която страдам и милея, а и тя самата е един страдалчески български край от памтивека до днес” – четем тези редове от корицата на историческия роман „Обич и гняв” на Драгни Драгнев. Тези са и основните полярни чувства, които пронизват неговото богато и значимо творчество.
Най-новата художествена творба е поетичният сборник „Времето на лирическия герой”. Времето е категория обща, означаваща материята. Наред с пространството тук се съизмерва с четирите годишни сезона, видени през призмата на лирическото аз на поета. Той притежава рядката способност да ги наблюдава и изследва търпеливо и всекидневно, да вижда и да чувства с трепет и вълнение, да усеща състоянието и промените, да съпреживява породените от тях вътрешни вълнения и пориви.
Доминиращите теми, идеи и мотиви обхващат движението, полъха на вятъра и пулса на треви и растения. Полифоничността и пълноводието в живота и природата. Досегът му с природата е силен, продължителен и като че ли непреодолим : „Този мартенски ден ме държи под око цял живот – нито миг не пропуска”. (Стих.”Горд до забрава”). Епичните, естетически, социални теми, които ще следва, извеждайки ги отблизо и пространно със своя възвишен дух се обединяват от лирическия субект и любовта към хората и живота. Живителният дъх на природата се чувствува с приближаването на пролетта (стих. „Копнеж”), а лятото е сезонът за самопроверка на вложените усилия, грижи и труд. („Път към лятото”). Морално-полемичният диалог, който поетът води в стих.”Сянката” с поставения оригинално и мелодично философско-поетичен въпрос „Не е ли сянка на живот животът в мен” ни въвежда в неспокойния, вечно тревожен и неудовлетворен, съмняващ се дух на твореца, в неговата „светая светих” с клетвената поанта : „Остана ли без сянка – не живея”.
В страховитите зимни дни образът на любимата от стих. „Видение” е едновременно желан и недостижим, близък и отдалечаващ се, носейки хлад и потрес на обичащия. Стиховете са песенни и прозвучават в гамата на импресионистичното възприятие на любовта и красотата на природата. Понякога те са елегични, такива са и размислите на поета, примесени с бунтарски настроения и разочарования :”Уж е пролет, април, а навъсено време още тъпче живота ни дръзко, без срама”(стих. „Време”). По-скръбни и тягостни са изживяванията през есента, нестоплени от красиво обрисуваната гледка на пейзажа с листопада и багрите, мъглите и вятъра (стих.”Пейзаж”). Още по-тъжно и непоносимо става, когато „в тесен прозорец денят се побира” и „засяда дълга зима във душите”. В този сезон идва и денят за равносметка с тъжния акорд, че „през годината някой живял е напразно”.
Моля да ми е простено прекомерното цитиране, но когато дума за стойностни и мъдри творби, това сякаш е неизбежно. Лирическият Аз на поета рисува не само предметността на пейзажа, а в същото време навлиза дълбоко в подмолите на своя вътрешен свят и душевност – емоционален, съпричастен и резигниращ нееднозначно. Художникът с лекота улавя конкретиката в детайлите и нюансите, шума и звуците в пространствено-времевите очертания, както и взаимовръзки и смисли. Откровенията на лирика, по-често красиво извисени, устремени към истината, справедливостта и светлината, са примесени понякога с тъга, болка и отчаяние, но си остават водещи. Те са формулирани ясно и категорично в изповядваната максима на автора :”Без любов не се живее и не се умира” (стих.”Без любов”).
Подхващат се и общозначими и прагматични теми и мотиви – за страховете и грижата на селските труженици : „Пътят ни към лятото от нас зависи, вкусен ли ще е животът или кисел”.
Духът на поета е превъплътен и в живи и ярки, с романтично-идиличен привкус и настройка за съпротива и преодоляване, вяра и копнеж редове.
Сегашният свят поражда смут и разочарования и връща лирическия герой в спомена и исконните народни добродетели и сигурни опори. Прекрачил по дебеляновски прага на малкото отечество, разблудният син, пребродил страни и светове и познал „възторг и завист, страх и омраза”, намира най-накрая утеха като в Димчовия шедьовър „Да се завърнеш…” : „Добре ми е тука, където първо мляко с обич съм засукал” (стих.”Добре съм у дома”).
В просмуканите с лиризъм импресии, с насечен ритъм и издялани като с длето образи и картини, поетичното съзерцание се съчетава с убедеността за единство между човек и природа и вечния кръговрат на битието. Във фрагмента „Поезия” на най-висок пиедестал е поставен човекът, „изправен над всичко” и разбира се поетът, на когото „поначало хората вярват”.
За финал на книгата е поставена импресията „Човешка история” – задъхана интимна изповед – памфлет за смисъла на живота и високата мисия на твореца, който от висотата на своята поетична кула изрича вдъхновени думи. Думи, преизпълнени от гордост и самочувствие, защото с тях на хората „дарява огнена реч, учи ги да се борят.”
Допирът с поетичните послания на Драгни Драгнев е улеснен от неговата добродетелност и добронамереност, взаимност на чувствата, обич, любов и възхвала на живота и труда.
Убеден съм, че творец като него, притежаващ огромна работоспособност и щедра дарба, придружена от „величието да бърза”(Вл. Зарев), ще продължава и занапред със своя неизчерпаем заряд от творчески хрумвания.

Таньо БОЖКОВ, Каварна



Коментари

Няма коментари.

Добави коментар

* Задължителни полета